Кеворк Кеворкян: Днес има някакъв афинитет към мизерниците
автор: Кеворк Кеворкян, www.kevorkkevorkian.com
ИКОНОПИСЦИ И ИКОНИ
Днешната публицистика е обуздан медиатор на всевъзможни пресиления.
Можем да изредим стотици образци на прехласване по неугледни хорица. Медиите създават звезди от тях и даже не чакат някаква мизерна благодарност, лепят им афишите - без капка прозорливост за действителните им качества, в случай че въобще имат такива.
Днес иконописват с лекост - тия дни една телевизия назова Аня Пенчева и Стефан Данаилов „ икони на българския спектакъл “.
Ако тези симпатични и харесвани артисти са икони, какво е тогава Левски, примерно - би трябвало да намерим друга дума за него, отново се нуждаем от дума-заместник.
Клетият ни език към този момент се нуждае от нов речник на думи-заместители. И това пречистване би трябвало да стартира от най-фалшивата дума „ политик “ - надалеч по-точно смисълът на това занимание ни доставят „ джамбазин “, „ новокъщовник “, „ празноустатник “ – „ драсни-пални клечици “, които подпалиха всичко в близост.
Иконописците въобще не си дават сметка, че посочването на някого за „ звезда “ е рискована работа.
Още по-рискована става тя като се има поради, че даже най-баналният завързак у нас драговолно се самовъзприема като звезден фактор. Мяташ тигани в някое шоу, примерно - и си подготвен.
Мнозина нямат даже бегла визия за очевидните си дефекти и са подготвени да ни ги навират в очите до края на света.
Аня Пенчева от десетилетия се пробва да се отърве от прозвището „ секс знак “, с което я пустосват иконописците. А в този момент напряко я създадоха в икона. Сигурно крепко се е тормозила, тя е земно момиче и знае, какво представляваха, примерно, Славка Славова - с която животът я приближи около синът й, Ивайло Каранйотов, или пък Таня Масалитинова, Леда Тасева, Маргарита Дупаринова…
Славка Славова, с изключение на голям гений, имаше и гражданска смелост: до момента в който късните демократи си разправяха вицове под юргана, Славка напряко извъртя един пестник на системата. Това се случи във „ Всяка неделя “ през 1988 година, когато без да й мигне окото тя приказва за дивите разхищения по това време.
Аня разполага с задоволително храброст и несъмнено и до момента се пита дали е съумяла да доближи някак равнището на упоменатите актриси. Обаче, хоп - и напряко я създадоха в икона.
Композиторът Стефан Димитров пък може да е помислил, че си вършат подбив с него, когато в един вестник го създадоха в талант - без никакви съмнения или специфични церемонии - напряко талант.
Сега би трябвало незабавно да се съчини друга дума за Моцарт, примерно.
Стефан е неоспорим занаятчия на песента, от него извира човешка добрина, която се придвижва и в творбите му.
Ето в този момент и аз – „ произведения “, от кое място изпълзя тази дума. Навремето, когато като литературни чираци с лекост провиждахме гений в някой публицист, Тончо Жечев ни поглеждаше подигравателно през очилата си и процеждаше: „ Само Господ е надарен! “
Самият Тончо беше превъзходен във всяко отношение, най-много в родолюбието си, което осмисляше по един неподражаемо хубав метод. Няма кой да написа към този момент по този начин.
И тази заложба малко по малко се пресели в Отвъдното. А ние си останахме при иконите.
Впрочем, забавно дали Там, в Отвъдното, има икони - или всичко за всеки стартира изначало и би трябвало да се доказваш някак, без да си мислиш, че си иконка някаква.
Между другото, Стефан Димитров е толкоз добър и милосърден, че с лекост елементарни даже на Иван Костов, който преди години го назова „ непрокопсаник “, тъй като не беше съумял да обезпечил лиценз на Нова телевизия – представяте ли си що за чудовищно безсрамие беше показал тогавашният Самодържец.
Така че, Стефан към този момент е претръпнал и с лекост ще одобри, че е талант, това, въпреки всичко, е надалеч по-приемливо от това да си непрокопсаник.
И при иконописването, както във всичко останало у нас, се надписва.
Но до момента в който при къщите за посетители това си е банална кражба, при артистичните персони надписването има много по-сериозни последствия.
Прави се опит да се надлъже самата История, да бъдат пренебрегнати/забравени същинските стойности и да се подменят от имитации, и то нарисувани от несръчни кописти.
В случая, обичайното неведение на медийните фалшификатори не е никакво опрощение. Ами, научете се най-сетне!
Питайте, примерно, тези, които наричате „ икони “ или „ гении “, от кого се възторгват и до момента, кои персони считат за изписани/орисани от самия Бог.
Съгласете се учтиво и сетне тичешком - да научите нещо за тия хора.
Днешните медийни палета даже не се пробват да прикрият безразличието си към това, което им е незнайно.
Те постановат на публиката един стеснен кръг от „ икони “, боязън ги е да прекрачат по-нататък или по-назад.
Отдавна е изкоренено разбирането, че човек си отива с отворени очи, недочел си, недонаучил се, не натъгувал се - това е член първи от конституцията на всеки огромен занаятчия.
Любопитството - и признателната/честната памет, или по-скоро усилието да я попълваш непрекъснато, са двете правила, върху които се крепи нашият поминък.
Печатните медии непрестанно се занимават с Митко Рачков - в смисъл, че наблюдават всяка детайлност от безкрайната му сага с Мария, ту са дружно, ту са скъсали, чудесна сапунка може да се получи от тяхната история - историята на един печален мъж и неговата радостна половинка.
Обаче Митко няма никаква изгода от тази известност, той несъмнено желае или най-малко се надява, някой да каже накъде върви, с верния крайник ли пристъпва - или ще я кара като слепец, до момента в който се сблъсква с ненужната си, даже евтина популярност.
А има здрав гений, само че го употребяват неразумно за лековати, детски инициативи.
Навремето Григор Вачков имаше чудовищна известност, нищо сходно не може да сполети днешните любимци на публиката.
Но непрестанно си ядеше черния дроб, че няма сериозна роля в театъра. Дори мразеше да го назовават Митко Бомбата, героят му от сериала „ На всеки километър “, бил съм очевидец на раздразнението му.
Той обаче съумя да се добере до пиесата „ Лазарица “ на Радичков и влезе в мир със себе си. Беше актьорище, същинско, само че не го кръщават икона и Слава, Богу.
Галиматията с иконописците и артистичните икони още занапред е плачевна. Все отново, към момента е надалеч от позора в бизнеса и политиката, където диви видове, напряко неандерталци, се мотат пред очите ни и даже минават за някакъв хайлайф.
Ръбове безподобни, обаче другояче изобретателни крадци, които умело трансформират откраднатите пари в политика/власт.
Проблемът на иконите е, че не знаят от кое място са почнали, и още по-лошото, къде ще свършат. Няма кой да им го каже.
А колкото и да ги хвалят куртоазно/притворно, в тях все остава да тлее подозрението, че нищо кой знае какво не са създали, че са могли да измъкнат от себе си доста повече - че то е останало за тях загадка, която не им дава мира и по този начин ще бъде до самия Край.
Най-обидната похвала, с която подаряват някого, е да го нарекат „ огромен “. Обикновено прибягват към това мъгливо/безсрамно определение, когато някоя известна персона измине земния си път. Колко огромен, в какво? Иконописците толкоз са изморени от личните си недоимъци, та даже не се стараят да употребят нещо по-справедливо за покойника: „ занаятчия на четката “, „ съблазнител на словото “ и още, и още. Всичко свършва с това „ огромен “.
Да те назова по този начин някакъв ленив дръвник не е огромна чест, чак да ти се отще да те изпращат обществено.
По-добре небрежно да те не помнят.
Всъщност, и зад прекомерните хвалби, и зад „ иконите “ не рядко наднича забравата, от време на време и предварителна.
Иконописват те - и те тикат като слепец нанякъде…
Като оня автентичен слепец, който, доверявайки се на обичаната си София, беше сглупил да следва пътеката за слепци по обновената улица „ Граф Игнатиев “ и тя го бе отвела и напряко запратила в стената на една банка. Каква блестяща метафора, единствено Животът може да ни сервира такава.
Тодор Колев пееше преди време, че „ София не старее, само че и не младее “.
Сега този текст може леко да се посочи: Не старее, само че изглупява.
Само ремонтът на „ Граф Игнатиев “ е задоволителен образец за това.
Животът подсказва на общинарите една остроумна опция: да създадат нов монумент на София - статуя на Слепец, който се е натъкнал на някаква руина.
Днес има някакъв афинитет към мизерниците – и това реализира Прехода, това подло Чудовище - към хора със съмнителни заслуги, даже към хора, които са поругавали Българската Чест.
Също и към примъкващите се Мушици - късни антикомунисти и приспособенци и формени неграмотници.
Кметицата Фандъкова щяха да я запомнят, в случай че беше отказала да се сложи монумент на американските летци, бомбардирали в София. Историята към този момент се е произнесла и не е нужно сервилно да се обслужват търговийките на днешните подмазвачи.
Човек не може да откри рационално пояснение за това безподобно дурачество.
Акция на „ атлантическа лоялност “ - за сметка на хиляди жертви и колосални опустошения.
Ако чак толкоз желаете да покажете атлантическото си подмазвачество, сложете в една клетка някой изтъкнат „ атлантик “ - инсталирайте я на мястото на съборения Мавзолей, един път в годината, на датата на злокобните бомбардировки.
Ако не друго, най-малко изпишете върху паметника на американските летци имената на ония общински съветници, които са дали своят вот за него - тия ктитори на националното достойнство.
Тия дни кръстиха софийска улица на името на Дими Паница.
Остава да нарекат някоя улица на оня беззащитен бръщолевец от радио „ Свободна Европа “ Ботуш Каишев.
Може и „ Един $ “ да кръстите някоя улица - гледайте да е в центъра, разкарайте някое фактически значимо име - с цел да припомня за приватизацията на комбината „ Кремиковци “.
А когато наивниците софиянци свикнат, сменете я с Иван Костов.
Това с Паница е напряко предизвикателно неприличие.
Време е да съставите лист на най-лъжовните „ демократи “ - и незабавно им направете по едно паметниче, тъй като Времето няма да остави и най-бледия знак за тях.
И Гербаджии са като подправените десни - изцяло етично неориентирани, неспасяеми глухари са, и 100 пъти да се каже, че България няма нищо общо с атентата против папата, и той самият го призна, само че нашите папагали си знаят тяхната.
А Паница преди време заплати на мизерницата Клеър Стърлинг да посее отровата за „ българската диря “, заплати й за ругатните и лъжите против родината му, с цел да се изкара огромен поборник против комунизма.
Оставете всичко друго, ами е човек, лишен от най-елементарна човешка състрадателност.
И през днешния ден, наричайки улица на неговото име, управляващите единствено ще разбъркат костите на жертвата му Сергей Антонов.
ИКОНОПИСЦИ И ИКОНИ
Днешната публицистика е обуздан медиатор на всевъзможни пресиления.
Можем да изредим стотици образци на прехласване по неугледни хорица. Медиите създават звезди от тях и даже не чакат някаква мизерна благодарност, лепят им афишите - без капка прозорливост за действителните им качества, в случай че въобще имат такива.
Днес иконописват с лекост - тия дни една телевизия назова Аня Пенчева и Стефан Данаилов „ икони на българския спектакъл “.
Ако тези симпатични и харесвани артисти са икони, какво е тогава Левски, примерно - би трябвало да намерим друга дума за него, отново се нуждаем от дума-заместник.
Клетият ни език към този момент се нуждае от нов речник на думи-заместители. И това пречистване би трябвало да стартира от най-фалшивата дума „ политик “ - надалеч по-точно смисълът на това занимание ни доставят „ джамбазин “, „ новокъщовник “, „ празноустатник “ – „ драсни-пални клечици “, които подпалиха всичко в близост.
Иконописците въобще не си дават сметка, че посочването на някого за „ звезда “ е рискована работа.
Още по-рискована става тя като се има поради, че даже най-баналният завързак у нас драговолно се самовъзприема като звезден фактор. Мяташ тигани в някое шоу, примерно - и си подготвен.
Мнозина нямат даже бегла визия за очевидните си дефекти и са подготвени да ни ги навират в очите до края на света.
Аня Пенчева от десетилетия се пробва да се отърве от прозвището „ секс знак “, с което я пустосват иконописците. А в този момент напряко я създадоха в икона. Сигурно крепко се е тормозила, тя е земно момиче и знае, какво представляваха, примерно, Славка Славова - с която животът я приближи около синът й, Ивайло Каранйотов, или пък Таня Масалитинова, Леда Тасева, Маргарита Дупаринова…
Славка Славова, с изключение на голям гений, имаше и гражданска смелост: до момента в който късните демократи си разправяха вицове под юргана, Славка напряко извъртя един пестник на системата. Това се случи във „ Всяка неделя “ през 1988 година, когато без да й мигне окото тя приказва за дивите разхищения по това време.
Аня разполага с задоволително храброст и несъмнено и до момента се пита дали е съумяла да доближи някак равнището на упоменатите актриси. Обаче, хоп - и напряко я създадоха в икона.
Композиторът Стефан Димитров пък може да е помислил, че си вършат подбив с него, когато в един вестник го създадоха в талант - без никакви съмнения или специфични церемонии - напряко талант.
Сега би трябвало незабавно да се съчини друга дума за Моцарт, примерно.
Стефан е неоспорим занаятчия на песента, от него извира човешка добрина, която се придвижва и в творбите му.
Ето в този момент и аз – „ произведения “, от кое място изпълзя тази дума. Навремето, когато като литературни чираци с лекост провиждахме гений в някой публицист, Тончо Жечев ни поглеждаше подигравателно през очилата си и процеждаше: „ Само Господ е надарен! “
Самият Тончо беше превъзходен във всяко отношение, най-много в родолюбието си, което осмисляше по един неподражаемо хубав метод. Няма кой да написа към този момент по този начин.
И тази заложба малко по малко се пресели в Отвъдното. А ние си останахме при иконите.
Впрочем, забавно дали Там, в Отвъдното, има икони - или всичко за всеки стартира изначало и би трябвало да се доказваш някак, без да си мислиш, че си иконка някаква.
Между другото, Стефан Димитров е толкоз добър и милосърден, че с лекост елементарни даже на Иван Костов, който преди години го назова „ непрокопсаник “, тъй като не беше съумял да обезпечил лиценз на Нова телевизия – представяте ли си що за чудовищно безсрамие беше показал тогавашният Самодържец.
Така че, Стефан към този момент е претръпнал и с лекост ще одобри, че е талант, това, въпреки всичко, е надалеч по-приемливо от това да си непрокопсаник.
И при иконописването, както във всичко останало у нас, се надписва.
Но до момента в който при къщите за посетители това си е банална кражба, при артистичните персони надписването има много по-сериозни последствия.
Прави се опит да се надлъже самата История, да бъдат пренебрегнати/забравени същинските стойности и да се подменят от имитации, и то нарисувани от несръчни кописти.
В случая, обичайното неведение на медийните фалшификатори не е никакво опрощение. Ами, научете се най-сетне!
Питайте, примерно, тези, които наричате „ икони “ или „ гении “, от кого се възторгват и до момента, кои персони считат за изписани/орисани от самия Бог.
Съгласете се учтиво и сетне тичешком - да научите нещо за тия хора.
Днешните медийни палета даже не се пробват да прикрият безразличието си към това, което им е незнайно.
Те постановат на публиката един стеснен кръг от „ икони “, боязън ги е да прекрачат по-нататък или по-назад.
Отдавна е изкоренено разбирането, че човек си отива с отворени очи, недочел си, недонаучил се, не натъгувал се - това е член първи от конституцията на всеки огромен занаятчия.
Любопитството - и признателната/честната памет, или по-скоро усилието да я попълваш непрекъснато, са двете правила, върху които се крепи нашият поминък.
Печатните медии непрестанно се занимават с Митко Рачков - в смисъл, че наблюдават всяка детайлност от безкрайната му сага с Мария, ту са дружно, ту са скъсали, чудесна сапунка може да се получи от тяхната история - историята на един печален мъж и неговата радостна половинка.
Обаче Митко няма никаква изгода от тази известност, той несъмнено желае или най-малко се надява, някой да каже накъде върви, с верния крайник ли пристъпва - или ще я кара като слепец, до момента в който се сблъсква с ненужната си, даже евтина популярност.
А има здрав гений, само че го употребяват неразумно за лековати, детски инициативи.
Навремето Григор Вачков имаше чудовищна известност, нищо сходно не може да сполети днешните любимци на публиката.
Но непрестанно си ядеше черния дроб, че няма сериозна роля в театъра. Дори мразеше да го назовават Митко Бомбата, героят му от сериала „ На всеки километър “, бил съм очевидец на раздразнението му.
Той обаче съумя да се добере до пиесата „ Лазарица “ на Радичков и влезе в мир със себе си. Беше актьорище, същинско, само че не го кръщават икона и Слава, Богу.
Галиматията с иконописците и артистичните икони още занапред е плачевна. Все отново, към момента е надалеч от позора в бизнеса и политиката, където диви видове, напряко неандерталци, се мотат пред очите ни и даже минават за някакъв хайлайф.
Ръбове безподобни, обаче другояче изобретателни крадци, които умело трансформират откраднатите пари в политика/власт.
Проблемът на иконите е, че не знаят от кое място са почнали, и още по-лошото, къде ще свършат. Няма кой да им го каже.
А колкото и да ги хвалят куртоазно/притворно, в тях все остава да тлее подозрението, че нищо кой знае какво не са създали, че са могли да измъкнат от себе си доста повече - че то е останало за тях загадка, която не им дава мира и по този начин ще бъде до самия Край.
Най-обидната похвала, с която подаряват някого, е да го нарекат „ огромен “. Обикновено прибягват към това мъгливо/безсрамно определение, когато някоя известна персона измине земния си път. Колко огромен, в какво? Иконописците толкоз са изморени от личните си недоимъци, та даже не се стараят да употребят нещо по-справедливо за покойника: „ занаятчия на четката “, „ съблазнител на словото “ и още, и още. Всичко свършва с това „ огромен “.
Да те назова по този начин някакъв ленив дръвник не е огромна чест, чак да ти се отще да те изпращат обществено.
По-добре небрежно да те не помнят.
Всъщност, и зад прекомерните хвалби, и зад „ иконите “ не рядко наднича забравата, от време на време и предварителна.
Иконописват те - и те тикат като слепец нанякъде…
Като оня автентичен слепец, който, доверявайки се на обичаната си София, беше сглупил да следва пътеката за слепци по обновената улица „ Граф Игнатиев “ и тя го бе отвела и напряко запратила в стената на една банка. Каква блестяща метафора, единствено Животът може да ни сервира такава.
Тодор Колев пееше преди време, че „ София не старее, само че и не младее “.
Сега този текст може леко да се посочи: Не старее, само че изглупява.
Само ремонтът на „ Граф Игнатиев “ е задоволителен образец за това.
Животът подсказва на общинарите една остроумна опция: да създадат нов монумент на София - статуя на Слепец, който се е натъкнал на някаква руина.
Днес има някакъв афинитет към мизерниците – и това реализира Прехода, това подло Чудовище - към хора със съмнителни заслуги, даже към хора, които са поругавали Българската Чест.
Също и към примъкващите се Мушици - късни антикомунисти и приспособенци и формени неграмотници.
Кметицата Фандъкова щяха да я запомнят, в случай че беше отказала да се сложи монумент на американските летци, бомбардирали в София. Историята към този момент се е произнесла и не е нужно сервилно да се обслужват търговийките на днешните подмазвачи.
Човек не може да откри рационално пояснение за това безподобно дурачество.
Акция на „ атлантическа лоялност “ - за сметка на хиляди жертви и колосални опустошения.
Ако чак толкоз желаете да покажете атлантическото си подмазвачество, сложете в една клетка някой изтъкнат „ атлантик “ - инсталирайте я на мястото на съборения Мавзолей, един път в годината, на датата на злокобните бомбардировки.
Ако не друго, най-малко изпишете върху паметника на американските летци имената на ония общински съветници, които са дали своят вот за него - тия ктитори на националното достойнство.
Тия дни кръстиха софийска улица на името на Дими Паница.
Остава да нарекат някоя улица на оня беззащитен бръщолевец от радио „ Свободна Европа “ Ботуш Каишев.
Може и „ Един $ “ да кръстите някоя улица - гледайте да е в центъра, разкарайте някое фактически значимо име - с цел да припомня за приватизацията на комбината „ Кремиковци “.
А когато наивниците софиянци свикнат, сменете я с Иван Костов.
Това с Паница е напряко предизвикателно неприличие.
Време е да съставите лист на най-лъжовните „ демократи “ - и незабавно им направете по едно паметниче, тъй като Времето няма да остави и най-бледия знак за тях.
И Гербаджии са като подправените десни - изцяло етично неориентирани, неспасяеми глухари са, и 100 пъти да се каже, че България няма нищо общо с атентата против папата, и той самият го призна, само че нашите папагали си знаят тяхната.
А Паница преди време заплати на мизерницата Клеър Стърлинг да посее отровата за „ българската диря “, заплати й за ругатните и лъжите против родината му, с цел да се изкара огромен поборник против комунизма.
Оставете всичко друго, ами е човек, лишен от най-елементарна човешка състрадателност.
И през днешния ден, наричайки улица на неговото име, управляващите единствено ще разбъркат костите на жертвата му Сергей Антонов.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ